ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ…

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ…  Инструктори по бойни изкуства, които били силни и интелигентни. Те изучавали изкуството, тъй като искали да поддържат традиция. Те изучавали изкуството, тъй като го обичали и желаели да го поделят с другите. Те изучавали изкуството, тъй като вярвали че това е тяхното призвание. Те изучавали изкуството за да дадат нещо на обществото. Те не гледали на изкуството като на бизнес и средство за правене на пари.

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ… Практикуващи бойни изкуства, които гледали на тренировъчната зала като на храм, посветен на превъзходството на човешко лично постижение, а не като на евтино забавление.

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ… Високо ниво, към което всеки се стремял. То не се понижавало така че всеки да може да го достигне. Тези, които не успявали да го достигнат, влагали повече старание. Всеки се стремял към съвършенство и нямало посредственост.

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ… Когато доджангът бил място на пот, болка и жертвоприношение. Това било място, където силният характер горял в огъня на извънредно упорит труд. Това не бил обществен клуб за срещи с приятели. Това не било място за слушане на музика и разпускане, къде хората отивали за да се покажат.

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ… Когато бойното изкуство не било за всички. Тези които не били в крак с групата и изоставали с техниките не получавали по-високи степени. Тренировъчната програма никога не била променяна до нивото на последните!

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ…  Когато мерило за успех на инструктор по бойни изкуства били добрите, силни, интелигентни и почтени студенти, а не броя на учениците или блясъка на автомобила.

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ… Когато практикуващите бойни изкуства трябвало в действителност да знаят и да изпълняват изискванията за всяка следваща степен. До тях нямало някой с черен колан който да им подсказва техниките по време на изпит. Практикуващите никога не получавали степен, само защото са се явили на изпит. Те трябвало да изпълняват техниките на необходимото ниво.

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ… Когато изпитите не били главно обществено събитие. Майки, бащи, съпруги, приятели, и приятелки не седели в залата да гледат. Изпитите били закрити, възможно било даже да те скъсат.

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ… Когато титлите не били на мода. Майсторите били малко и никой не бил чувал за 30-годишен гранд-майстор.

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ… Когато черният колан имал значение. Сините и червените колани били уважавани. Черен колан било нещо различно. По-високите степени били извънредно трудни за получаване. Нямало 15 годишни с черни колани. Пътят до черен колан бил дълъг и труден и изисквал извънредно интензивно изучаване.

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ… Когато униформите били бели с малка емблема на тях. По тях нямало безброй надписи и те не изглеждали като в холивудски каталог за костюми на анимационни герой.

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ… Когато списанията за бойни изкуства били пълни с информация за стилове, системи, тренировъчни методи и турнири. Те не били рекламни брошури пълни с псевдо статии за добродетелите на определени организации.

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ… Когато практикуващите бойни изкуства били част от уникално, малко и елитно общество. Това било общество с богата история и традиции. Те били горди да бъдат част от това общество. Те не били комплексирани или деградирани и не се правели на Брус Ли. Те били уважавани и те заслужавали такова отношение.

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ… Когато въздухът бил чист, жените били много красиви, цветята свежи и ароматни, мъжете били по-силни и смели, бонбоните били много сладки… дали? Дали това било виждането за света през оцветените очи на младеж? Може би… но това изгледа толкова отдавна, едно време…

C. M. Griffin

Taekwondo Тimes  – Януари 2001